Характерът на „кризата“
Публикувано на 15.07.2015 @ 09:51Автор: Иво Христов
Бързам веднага да добавя, че този политически модел е абсолютно закономерен резулат от „светая светих“ на т.нар. „преход“ – преразпределението на собствеността, концентрирането й в ръцете на малък кръг от „богоизбрани“ и лишаване на огромни маси от хора от всякакви икономически и социални шансове. Естеството на „прехода“ е такова, че той произведе маса пауперизирано население, което имаше два основни изхода – или да емигрира, или да резигнира икономически и социално, оставайки в страната в качеството на маргинализирана работна сила и политически резерв на „повикване“ на различните олигархични клики в условията на т.нар. „демокрация“. Това е така, тъй като демонтирането на индустриалната държава и нейните социални елементи, прикрито зад рефрена за пазарни „реформи“ доведе до демонтиране на цели професионални социални групи, които задаваха съвършено различен социален, образователен и цивилизационен профил на българското общество преди 25 години. Тук няма как да не си припомним думите на Улрих Бек, че „Само хора, които имат дом и надежна работа, а следователно и материално обезпечено бъдеще, могат да бъдат граждани способни да възприемат демокрацията и да я въплътят в живота. Истината се състои в това, че без материално обезпечение няма нито политическа свобода, нито демокрация и следователно всички се намират пред опасността от нови и стари тоталитарни режими и идеологии.“
Същевременно следва честно да се отговори на питането: възможен ли бе друг сценарий?
При всички възможни сценарии, винаги като активен агент на промяната или липсата на такава се очертават номенклатурните и партийни елити на късния социализъм и техните наследници.
Дали е възможно обаче ситуацията да бъде разгледана от друг ъгъл: съществували ли са социални групи, вън от партокрацията, способни да произведат друг, различен „преход“?
Този въпрос не е поредната ситуативна спекулация. Отговорите имат пряка връзка с идентифицирането на подобни алтернативи понастоящем - 25 години след началото на промените у нас.
Бързам веднага да отговоря: не, не е било възможно.
Въпреки наличието на оформени професионални съсловия със солиден експертен потенциал, градско население и модерна социална инфраструктура, етатисткият модел на социалистическа модернизация на българското селско общество дава своя напълно неотстраним отпечатък. Българската модернизация по съветски образец, въпреки своите впечатляващи резултати, имаше един негативен допълнителен резултат -производство на население, което не бе субект на собствената си съдба. Неговият социален статус бе изцяло рожба на сили, стоящи вън и над него. Това произведе социална пасивност, политическа инфантилност и липсата на критически сетива за алтернативи за социална промяна. Накратко, въпреки своите безспорни достижения, българският социализъм произведе социална маса, която бе обект, а не субект на собствения си живот. Този й генезис, съчетан със селските атавизми, произведе удобния социален „материал“ за последващите социални трансформации – зависим, манипулируем, без адекватна представа за себе си и за света. Резултатът бе и е, че този доминиращ социопсихологически профил на основни групи от „населението“ няма как да произведе критическа субектност и трайно, осмислено алтернативно политическо поведение. Всъщност социалната пасивност и лесно поддаващата се манипулируемост на големи социални групи, е базисната предпоставка за липсата на реална алтернатива на номенклатурния преход у нас. С активните мероприятия „масова приватизация“, касова приватизация, „работническа“ приватизация и няколкото имитации на народни „революции“ у нас, съответно в 1989 – 92-3, 1996 – 1997 г., както и мероприятието „протести“ в по-ново време, допринесоха в решителна степен за недопускане на реална поява на други социални алтернативи.
Същевременно, лишаването на страната от т.нар. „средна класа“, т.е. от собственици със свой икономически гръб и самостоятелно политическо поведение също далеч не е случайно. Това е закономерност на „прехода“ имащ за задача изчистване на властовия терен от икономически и социални аутсайдери, елиминиране на потенциална конкуренция в лицето на алтернативни социалноикономически групи и концентриране на социалните и икономически шансове в един олигархичен връх. Тези процеси протичаха с нарастващи темпове в годините и понастоящем е разчистена не само основата на социалната пирамида, но вървят последните ариергардни боеве вътре в олигархичния кланов връх.
Оттам вторият привиден „дефект“ на политическата система - нейната пълна непредставителност и неавтентичност.
Не би могло да бъде и иначе – ако политическата система е представителна за широк кръг интереси, то това веднага би влязло в челен сблъсък с доминиращите властови клики. А ако тя не представлява широки интереси, ясно е, че т.нар. „демокрация“ ще е само театро за непосветената публика, откъдето закономерно произтече и третия глобален ефект на българския „преход“.
Отлив на „масите“ от политиката. Кои са ефектите от това?
Политическа резигнираност.
Политиката става излишна, тя не оправдава очакванията на големи групи от хора, които не виждат пряка връзка между това, което се представя за „политика“ в България и подобряване на тяхното непосредствено икономическо и социално положение. Закономерният резултат е мащабен отлив ва големи социални групи от политическото театро и излизане на преден план на активни манипулируеми малцинства. Ако в първите години на „прехода“ свръхполитизацията бе основна черта на българското общество, то сега последното нещо, което може да мобилизира големи групи от хора е тъкмо политиката, политическото действие и различни политически проекти. Ето защо практическата непригодност на политическото действие бе закономерно подменено с клиентелизъм и политическа корупция на всички нива в обществото. Демагогията става абсолютно задължителна, манипулациите на големи маси хора – също. Като самата манипулация има две основни задачи – да елиминира критически мислещи и действащи групи и замяната им с маргинализирани слоеве, изпълняващи ролята на електорални групи „на повикване“ срещу дребни социални рушвети.
Ситуативно редуциране на „политиката“ до циклични избори, с нарастващ елемент на купения и дирижиран вот
Всъщност съкровен интерес на властващите клики е избори да няма въобще. Т.е. дори тази примитивна мимикрия, която се разиграва понастоящем да бъде заменена от властово договаряне или елиминиране в и между отделните властови групи. В случая обаче следва да се плаща дан на обстоятелството, че страната е геополитическа подмандатна територия и като такава е принудена от външния фактор да имитира демократическа фасада.
Капсулиране на самовъзпроизвеждаща се кохорта, самонарекла се политически „елит“ по пътя на негативната селекция, генериращо политическа корупция
Това доведе чрез последователна отрицателна селекция до редуциране на управленските елити до общо примитивно цивилизационно и политическо ниво. Установеният модел има своя собствена логика – той маргинализира не само широки групи от хора, трансформирайки ги в манипулируема клиентела на силните на деня, но и т.нареченият от слугинските медии политически „елит“. Едно персонално сравнение на елитите от началото и края на прехода, ясно сочи, че качеството на управляващия „материал“ също драстично пада: образно казано ако тогава ни управляваше пяната на прехода, то сега това е тинята на прехода. Няма как да е иначе – отрицателната селекция върви и в двете направления: при „масите“ като функция от общото икономическо и социално дегенериране, при „елитите“ – доколкото там върви жестока борба за оцеляване и елиминиране на конкурентите. И тъй като „системата“ не се базира на предимства, изискващи социален опит, финес, обща и специална компетентност, а на примитивно овладяване и преразпределяне на „ресурс“ през вертикалните канали на властта, ясно е какви антропологически типове и каква човешка флора и фауна ще изплува на властовата повърхност.
Трансформиране на политическата система в патримонаиално –клиентелистки мрежи
Основен мотив за участие в „политиката“ не са идеологически или други мащабни социални и идейни проекти, а откровената политическа корупция, клиентелизъм и непотизъм. България се срива обратно към образци, характерни за младото българско княжество след 1879 г.и последващия период до средата на 20 век, както и в Третия свят понастоящем.
Отваряне на поле за произволно политическо инженерство
Тъй като политическата система не представлява действителни мащабни интереси на широки групи от хора, а и не може по своя изначален замисъл и дизайн да извършва това, всеки електорален цикъл води до производство на партийнополитически „хомонокулуси“, с кратък срок на годност. Те имат за основна задача да оберат това, което неудачно е наречено „протестен вот“ и по този начин да стабилизират системата, представяйки се за антисистемни играчи. Впоследствие те или се разтварят в статуквото, или изчезват от политическата сцена след един, максимум два политически сезона. Както се казва: Мавърът е свършил своето дело, Мавърът следва да се оттегли (Отело).
Предлагани модели за справяне с проблема.
Що е то „проблем“?
Въпреки широко афишираните намерения за справяне с проблема, по същество липсва интерес за това. За т.нар. „политици“, защото така структурираното статукво ги устройва. Това статукво се свежда до няколко базови параметри:
Социален дизайн на системата:
В България в последното десетилетие е изграден политически модел, в който политическият слой, неговото рекрутиране и движение в йерархията не е функция на електората, а на капсулирани партийнополитически ядра. Второ, налице е срастване на политическото тяло с държавния апарат, доколкото държавата се явява основен дистрибутор на икономически и финансов ресурс – пряко и опосредствено през европейски програми и общ. поръчки. Т.е. налице е структурна уния между апарат и политическа прослойка, което води до икономическото й и властово възпроизводство, вкл. по криминална линия. Ресурсът е достатъчен, за да се дирижира „масата“ – инофрмационно, финансово, организационно, както и чрез партизански концесии в средните и ниските нива на държавния и общински ешелон. Това я прави практически неуязвима за натиск „отдолу“, от „електората“, защото той никога не е бил активен субект на промяна.
А той не е активен субект на промяна защото:
- е лишен от икономически ресурс, който да му обезпечи автономно политическо поведение;
- е лишен от информационен ресурс – т.нар. същество „среден българин“ е политически неграмотно и социално инфантилно, няма представа каккъв точно тип промяна иска и поради разпадане на социалноинтеграционните връзки в обществото, които да създадат устойчива мрежа от групи, износващи тази промяна;
- е лишен социално-организационен ресурс, дзащото няма осъзнат социалногрупов интерес и не може да мобилизира устойчиви вериги за социално действие.
Предлагани разрешения на проблема:
Общ дефицит – всички те са „технически“ по своя характер. Свързани са основно с:
- промяна на избирателната система;
- промяна на структурата и съотношенията вътре в дизайна на „властите“
- мерки за отчетност и контрол, т.е. т.нар. „обратна“ връзка
- „просветителски“, т.е. разбиращи проблема като наличие на недостатъчна политическа информираност и съответния набор от мерки
- конституционни, т.е. клишето, че промяна или приемането на нова конституция ще промени установеното статукво.
Подхлъзването по епидермалната технологоподобна юридико-институционална линия на предлаганите „решения“ не е никак случайно. Технологията е политически безобидна и социално беззъба. По този начин социалната енергия /доколкото въобще е останала/ не се насочва към сърцевината на установената социалноикономическа система и нейните базисни пороци, а се пуска „да гони Михаля“ по безопасното за властващите клики поле на „тесните специалисти по общия лаф“, упражняващи се до припадък по теми като референдуми, партийни субсидии, брой депутати и прочие псевдополитически залъгалки. Така не се поставят действителните проблеми, демаскиращи системната цялостна порочност на действащия социалнополитически модел, превърнал страната в държава от Третия свят.
А сега накъде?
1. Преди всичко всяко планирано действие би следвало да се опира и да се предшества от адекватна оценка на ситуацията. Това означава, че не трябва да се подменя обективната кратина с това, което ни се иска, т.е. с т.нар. „пожелателно мислене“. Следователно поставянето на правилната диагноза е половин решение. Проблемът е в това, че не съществува такова нещо като „проблем“. Съвършено накратко – една и съща ситуация за едни е проблем, а за други: „манна небесна“. Оттам няма как да не определя по друг начин, освен като дразнещ инфантилизъм дори добронамерените апели, че социалните анализатори трябвало не да дефинират ситуацията, а да предлагали практически решения. Работата е там, че въобще не е ясно „каква е ситуацията“ и второ, на някои май дори не им е минавало през ум, че може да съществуват „болести“, които не се поддават на лечение.
2. Второ, когато се предвижда действие или система от действия, трябва да е ясно, че действа само СУБЕКТЪТ НА СОБСТВЕНО ПОВЕДЕНИЕ. Обектът не действа, а го задействат. Върху него се въздейства и той само пасивно отразява или не едни или други актове.
Поради това важното практическо питане е, доколко в днешното българско социално „нещо“ съществува такава субектност и има ли тя интерес от промяна?
Нерадостният отговор: няма.
Т.нар. български „елити“, продукт на гниенето на късния социализъм не са субекти на автентично социално действие, тъй като първо, те са геополитически марионетки и второ, нямат интерес от социална промяна. А нямат интерес, тъй като са генератори на статуквото, крепители на струтуквото и ще бранят яростно това статукво поради семплата причина, че това статукво ги устройва чудесно. Те са бенефициенти на комплексната ситуация и следователно нямат интерес от нейната кардинална промяна. И второ, тъй като са външно зависими и дирижирани, дори чисто теоретично да възникне и плаха идея за някаква промяна на ситуацията, поради тежките си външни зависимости, това няма да бъде допуснато.
Следователно песимистичният, но реалистичен извод е, че днешният български „елит“ е част от проблема, а не част от неговото разрешение.
От друга страна, липсва активна субектност, извън олигархическия връх. Като цяло нещото, наречено българско „общество“ е в режим на социален полуразпад, характеризиращ се с практическо отсъствие на обособен и осъзнат социалногрупов интерес. Съсъществуването на множество различни групи, не води до създаване на вериги на обществена солидарност и износване на общи „народоспасителни“ каузи. „Спасението“ се вижда чрез и през индивидуално спасение и е много тясно лимитирано – до семейно или много тясно групово капсулиране, или откровено дезертиране от обществения интерес, който не се привижда като личен. Потенциалните агенти на социалната промяна са социално изолирани, лишени от икономически и организационен ресурс, обществено резигнирани и по правило: с интелектуално неадекватни картини за света. Това ги прави лесна плячка на силните на деня, като ситуацията допълнително се усложнява от стремително вървящите процеси на тежка деинтелектуализация и маргинализация на значителни маси от хора.
Ясно е, че българското общество е поставено в коридор от възможности, чийто параметри и лимити то не е в състояние да прецени и да промени само. Тези лимити са комбиниран продукт на общата геополитическа ситуация и вътрешната социална логика, която накратко може да бъде описана така:
- България е страна, победена в Третата световна война. Като такава тя е лишена от собствена армия, защитна система и функционираща модерна икономика. Поради тясната си икономическа, социална, историческа и цивилизационна свързаност със СССР/Русия, което я прави особено неблагонадежна в очите на победителите, на нея й е наложен много по-тежък режим от този на останалите източноевропейски бивши сателити на Москва.
- Страната е трансформирана в периферия на победилия Запад, стремително намаляващите й ресурси са на негово разположение, а статутът й е на периферна територия със затихващи функции. България е поставена под военен, политически, икономически, финансов и културно-пропаганден контрол, който се осъществява в две основни направления – външен геополитически и чрез марионетни вътрешни „елити“, които действат в убийствена комбинация.
Вътрешните „елити“ като цяло са преки или косвени наследници на късната комунистическа българска номенклатура с всички произтичащи от това обстоятелство цивилизационни практически „прелести“ и политически рефлекси - усвоено по наследство геополитическо раболепие във външна посока, съчетано с примитивна експлоатация на вътрешната „територия“, третирана като плячка за бърза употреба.
- „Населението“ е в процес на свободно демографско и цивилизационно „падане“, като най-пасионарната част от него е изсмукана в западно направление, а на територията пребивава по-скоро демографската „шлака“, допълнително приспивана със серия от икономически, политически и пропагандни мерки – т.нар. „реформи“ в областта на образованието, здравеопазването, финансите, икономиката.
- Социалната структура на обществото представлява олигархична пирамида, на чиито връх пребивават с все по-къси хоризонти олигархически клики, паразитиращи върху остатъчния обществен ресурс, а останалата част от пирамидата се свлича в основата на маргинализираното посредствено съществуване.
Възможен ли е изход от тази ситуация?
Теоретично да, поради обстоятелството, че всяка генерална българска промяна исторически е била функция на външна такава. Тъй като понастоящем Европа и светът са изправени пред кардинална промяна на геополитическото и цивилизационно статукво, това няма как да не засегне стратегически чувствителна територия като българската.
Въпросът е, доколко съществува значим външен геополитически интерес, който да е заинтересуван именно от това й качество – да остане българска?
Настоящият текст е модифициран вариант на доклад, изнесен пред Философския клуб – София http://philosophyclub.bg/
Източник: Гласове, http://svetoven.pogled.info/krizisen/news/66114/Harakterat-na-krizata
Няма коментари:
Публикуване на коментар