О, братя, над бездни надвесени!

О, братя, над бездни надвесени!

Публикувано на 02.11.2015 @ 23:42
Автор: Минчо Минчев

Те са възмутени.
Те са гневни.
Очите им мятат искри.
Гърлата им плюят клетви.
Влоените им сърца се давят от злорадство: сега си ни паднал! И хорът на зле прикритата им злост припява дружно: „Сбогом, Волене!”

Да, той е обектът на тяхната ненавист. А те са заданието, изобразяващо ненавистта на порядъчните граждани. Пред телевизионните камери, пред властта и блюстителите на реда и главно пред милионната аудитория на народа в изборната нощ, те трябва да внушават спонтанна непримиримост и безкористност. И да не оставят никакво съмнение, че само повикът на съвестта и разбира се, сляпата случайност, е събрала триста души, само час преди полунощ, на този нережисиран митинг в сградата на НАТФИЗ. Това е същността на тяхната среднощна изява.

И аз съм възмутен. Но преди да изложа своите основания, искам да попитам: дали сценаристите нямат усещането, че пресолиха манджата; че сгъстиха прекалено боите; че превиха до счупване пръчката; че вместо да изпишат вежди, са на път да извадят очите на истината, очите на ослепяваната от лъжи и манипулации българска действителност.

А ето и фактите:

Според Централната избирателна комисия на 25 октомври, в деня на изборите за местни органи на властта, лидерът на „Атака” Волен Сидеров е извършил две нарушения:

Първо – провеждал е политическа агитация по тв „Алфа” и е използвал „материали, накърняващи добрите нрави, честта и доброто име на кандидатите”.

Второ – скъсал е демонстративно бюлетината за референдума, с което е обидил президента Росен Плевнелиев, и с което – в това е вината му – „нарушил добрите нрави”.

Тези провинения очевидно са предхождали посещението му в сградата на НАТФИЗ, за което документални кадри не удостоверяват „нарушение на добрите нрави”, доколкото в разговора на Сидеров с дежурната охрана, в присъствието на придружаващите го лица, няма нито крясъци, нито изстъпления, няма и помен от наказуемото деяние „хулиганство”. Вижда се как лидерът на „Атака” показва една снимка, задава на охраняващия сградата въпроса дали познава лицето, за което пояснява, че е ударило негов съпартиец, след което служителят натиска паник-бутона, за да започне всичко онова, което в изборната нощ успя, макар и не докрай, да отклони вниманието на милиони българи от редица въпроси, които те можеха да си зададат. И да открие възможността за ред други неща, на които ще се спра по-нататък.

Но както се казва, волът рие и го хвърля на гърба си.

Но нека най-напред да очертаем картината на реалностите след 25 октомври:

•изпълнителната власт, с всички произтичащи от този факт обстоятелства, е в партия ГЕРБ

•съдебната власт е овладяна от ГЕРБ

•43-ото НС е под доминацията на партия ГЕРБ

•медиите са в тотална зависимост и в услуга на партия ГЕРБ.

На 25 октомври, почти безразделно, са овладени и местните органи на властта от ГЕРБ в степен, че се очертава невиждано досега обстоятелство – председателите на Общинските съвети в 256 български общини съвсем законно, според броя на избраните общински съветници, ще бъдат от ГЕРБ.

И следват съвсем закономерни въпроси:

•Как се постига всичко това?

•По пътя на добруването на народа ли?

•По пътя на всестранното и все по-пълно задоволяване на неговите потребности ли?

•Да не би в името на някаква всеобща национална кауза и цел да е мобилизирана народната енергия, която генерира от своя страна всенародната любов, израз на която пък е безразделната власт, дадена от суверена в ръцете на партия ГЕРБ?

•Да не би пък България под управлението на тази партия да е някаква блажена Аркадия?

Въпросите, разбира се, не свършват дотук.

Не, България не е блажена Аркадия.

Днес 2, 3 милиона български граждани в нея живеят с доход под границата на абсолютната бедност. И те не са щастливи от това. Днес мизерията и оскъдицата в нея са всекидневие на 80, 5 % от българските домакинства. И те не са щастливи от това.

Днес България е на първо място в ЕС по смъртност и на последно място по възпроизводство на държавообразуващия етнос, сиреч българите, които впрочем дават и името на държавата ни. И няма българин, който да одобрява тези реалности.

Днес пред очите на съседите, на Европа и света, пред очите на всемилостивия бог, умира българското село, а това значи, че умира България! От това доволни българи няма, но затова пък на това се радват враговете.

Днес, след несвършващи реформи и планове, гордостта и славата на този народ – българската войска, която в своята история не е допуснала случай да бъде пленено българско знаме, е смазана десетократно по-страшно, отколкото в Ньой през 1919 г. И доказателство за това са дори печалните Гергьовски паради, които карат белокосите строители на отминалата военна мощ на България да се хващат за главите от срам и да проливат мъжки сълзи от болка и унижение. И те едва ли биха дали безусловно цялата власт на ГЕРБ.

Но има още въпроси и факти, които пораждат размисъл.

Да не би пък тази партия, която като колективен самодържец стиска и изстисква цялата власт в отечеството ни да е възнаградена от върховния суверен народа заради онези прокудени от родината поради липса на хляб и всемирно отчаяние два милиона българи – любим аргумент на президента Плевнелиев в подкрепа на тезата му за улесняващо електронно гласуване?

Не, не е наградена. „Матриялът” не би я наградил!

Да не би този народ да е чувал лидера на партия ГЕРБ, или някой от нейните министри, депутати и съуправленци да е споделял думи на тревога за българското настояще или за българското бъдеще? Такъв случай няма. Значи и трогнати няма.

Управлението на тези марокански скакалци превърна България в прифронтова държава, зароби я с нов 16-милиарден дълг, и вече се подготвя обществеността за нов 5-милиарден заем, който ще плащат и внуците на нашите внуци. Само за да докажат съюзническа верност към САЩ, лидерът на ГЕРБ и неговите оръженосци се гордеят с факта, че са спрели, в интерес на американците, всички крупни енергийни проекти, предложени от Русия – нефтопровода „Бургас – Александруполис”; строежа на АЕЦ „Белене” и газопровода „Южен поток”.

Да не би това да вдъхновява народонаселението?

Не, не го вдъхновява. Така както не го вдъхновяват и американските бази, насищани с тежка военна техника, нито преотстъпения суверенитет, без някой да пита за това народа.

И като тегли чертата човек, излиза, че българите, които днес са петимни за работни места, за хляб и надежда, възнаграждават за десети път поред партия ГЕРБ, защото им харесва да са бедни, да мизерстват, да не виждат светлинка в тунела и да мрат със скорост, с каквато мухите умират наесен. Защото жадуват да живеят без синове и дъщери, превърнати в гурбетчии, и внуци, на които да повтарят: „Кажи, баба, тенкю”. Има ли луди да вярват в тази възможност?

Но нека затворим тази недокрай прочетена страница на необяснимата народна любов към партия ГЕРБ и всички вредители на прехода, малки и големи, които опоскаха България, а сега с вдъхновение провеждат политиките на интелектуален и физически геноцид.

Цял един народ от глупаци обаче няма.

Няма, въпреки технологиите за оглупяване!

Няма, въпреки изборните трикове!

Няма, въпреки усилията на сатанинската пропагандна мелница на медиите под контрол!

Има стратегии технологии на измамата и внушението; на апатията и отчаянието; на страха за парчето хляб и на примирението, че „тъй върви светът, и лъжа и робство на тая пуста земя царуват!”. Както и фактът, че най-добре това го разбират, възползват се от него и правят необходимото момчетата на Цветан Цветанов и техните съветници.

Има и един апокалиптичен оптимизъм, който все още подгрява сърцата на този народ, който все още държи сух барута на вярата му и подрежда думите, които днес са все още единственото му оръжие. Затова и аз няма да прибавя своя глас към злостния хор на „възмутените” от Сидеров и приписвания му скандал в изборната нощ. И след това. Не защото нямам какво да изразя като несъгласие с него. За разлика от мнозина други, аз познавам и възхода, и амплитудите на този възход по неговия път в българския политически живот. Познавам непостоянството в азимутите на неговите ценности, и съм се радвал на стремителното му придвижване от дясно и крайно дясно наляво, и по наляво; от универсалните християнски принципи към по-целенасочените социални измерения. На тази база през 2006 г. нашите пътища се разделиха. Условно той беше десен, аз – ляв. И освен това просто не можех да понеса нашепванията и влиянията на бившето му семейство и на днешната куца патерица на властта г-н Валери Симеонов, божем и той патриот, които взривиха проекта на коалиция „Национално обединение „Атака” като съюз на българските патриоти с лява и дясна политическа култура, каквато беше същността на неговия замисъл. И съвсем егоистично този проект бе преформатиран в една, както те си въобразяваха, че ще бъде, партия за семейна и приятелска употреба. Не се случи. Волен просто не им го позволи. Остави главната роля за себе си, а за тях възможността да епигонстват. И да завиждат.

Няма обаче да сея на дъното просо,защото съм наясно, че всяко обществено начинание има своя собствена логика на развитие, че поетът, дори когато тръгва да търси нов път за Индия, открива най-често Америка. Така е в живота. Независимо от огорчения и загуби обаче, аз имам сили да призная, че без „Атака” и без Сидеров, от трибуната на Народното събрание не можеше да бъдат изречени истините нито за убийството на България и народа ни, нито за алтернативите на днешното ни нерадостно настояще. Бях там и мога да повторя поета: „Думах с тях, каквото те ми наумиха. Те залъка на дните ми вгорчиха”. Ето защо за мен бе удовлетворение да чуя от неговите уста и от устата на редица негови и мои другари признанието, че да подкрепяш десните разорителни и геноцидни политики, означава да си на страната на поробителите, на колонизаторите на България; че да членуваш в душегубката на ЕС и „военния съюз на свободата НАТО”, означава да поставяш под пряк обстрел самото сърце на отечеството, да минираш духовните основи на вечността, скрепила проверени от историята съюзи и приятелства; че да предоставяш българската земя на чужденци за продажба, значи да поругаваш паметта на хилядите предци, паднали в люта бран за нея, че това е предателство към бъдещето на децата и внуците ни, нине и присно и во веки веков!

На такова мащабно платно на историята и на драмата на съвременна България какво тук значат някакви си „магистрални” скандали на Сидеров, пясъците и плажовете на „Варадеро”, парижките разкошотии, ако въобще са верни, или неговите сърдечни увлечения?! И звездите светят чисти в небосвода, но лъчите им искрят и в локвите. След всеки един от тези т. нар. скандали, окалян и полуубит, той се възправяше като една невероятна политическа пантера, за да докаже, че има повече от седем котешки живота. И съм се питал откъде извира тази негова сила? Как тъй възкръсва, когато влоените сърца на хрисимите и правилните, на умните и красивите, на завистниците, ликуват, че са го повалили, че е мъртъв за политическо действие, че е укротен или вързан? И не съм се лутал за отговор. Аз просто зная, че има само един извор на живата вода, която сътворява чудеса: неумиращият български бог на справедливостта и любовта народна. Той го възкресява. Той му възвръща силите. Той му изпраща и изпитанията, но за неразбиращите излиза, че Волен сам си ги създава. Той понякога замъглява и погледа му за правилна преценка на реалностите, нагласява слуха му на вълната на ласкателите, изопва дързостта му като тетива на лък до предела на всяко възможно извинение. Това вбесява тълпата посредственици, грантовите нахлебници, споменатите завистници. След всяко негово падение според мярката на тяхната политическа импотентност, те с радост зачертаваха името им измежду конкурентите и обглеждаха с гузни очи уж разчистения път към народната любов и доверие. Не би. Отнюд!

Народът на България е по-мъдър, отколкото го преценяват съвременните манипулатори.

Той се нагледа и наслуша на евроатлантически ценности, на европейски програми, на лъжи за реки от шербет като в мохамедански рай. Додея му от умни и красиви грантови лица и граждански организации, от спонтанни и „безпристрастни” агитки, протести, спектакли и пърформънси... С кожата си усеща сатанинския съюз между правилните, бездушни и безхарактерни политици, за които няма нищо свято извън организироното съдружие на престъпните колониални и лични интереси. И намира отдушник в „Атака”. И упълномощава нейния лидер да бъде изразителят на неговото доверие. И го глези. И го пази. И дори подпява: „Давай, Волене!” И му прощава, когато позволява да го изобразяват до Апостола като икона.

И ако трябва все пак да изразя поне сянката в нюанса на моето отношение към възникналия казус, ще отбележа, че „Атака” не успя да се превърне във всеобщо настъпление по фронта на народното недоволство; че десетте години на щурм, на пробив, след който положението остава все същото, могат за обезкръвят и най-всеотдайните сърца на българския патриотизъм; че макар да не е малко свършеното дотук, трябва да се върви напред, а „хайдушкият път” едва ли е посоката, в която трябва да бъде развивана съпротивата на народа. И че „четите” на „Атака”, на „Зора” и на десетките други организирани или свободни електрони на патриотизма, са обречени и неефективни, защото макар свободата да не ще Екзарх, а да иска Караджата, самият автор на тези крилати думи създава Българския таен централен революционен комитет и праща Апостола да организира народа в битката му за неговото освобождение. Дори когато успешно, но поотделно „Атака”, „Зора” и прочее громят неправдите и поотделно изобличават предателите и съглашателите, те не внушават в народа чувството за единение, необходимо за общото дело. Още от 2006 г. „Зора” разработва и прокламира идеята за Единен народен фронт на угнетените, на оскърбените, на обречените дори. Изтъква необходимостта от концентрация на националната енергия като форма на единствено възможното противодействие срещу анихилацията на народа на България, срещу унищожаването на неговата държавност. При все че осъзнавахме и вредителството, и необходимостта от пълна промяна на политическия елит, който вкупом бе грешил вече 25 години и вкупом отдавна непотребен бе станал, не открихме съюзниците, не намерихме бойците, за които Захари Стоянов е казал, че са солта на земята. И в това е нашата слабост, и в това е нашето поражение.

Извън шаячната правдана тези негалещи слуха и самочувствието признания, остава да кажа, че отнемането на имунитета на Волен Сидеров е само повод за атакуване на чл. 70 на конституцията. А какво се цели с това? Цели се да превърне и последната коригираща всевластието на ГЕРБ институция – Народното събрание, в сборище на правилни народни представители, на озъртащи се хора със заешки сърца. Тази координирана операция между властта и медиите открива широката възможност за преброяването на дивите зайци на несъгласието. След премахването на формалния, записан в основния закон имунитет на народния представител, всички щръкнали над подравнената ливада уши мигом ще бъдат подрязвани. За властта, за държавната машина, за специалните служби – наши и чужди, за посланици и посолства, ще бъде достатъчно само да посочват с пръст неудобните. Останалото е технология на страха.

Но шумотевицата по чл. 70 от конституцията само прикрива мястото, където е заровено кучето на българските опачини. Това е чл. 69. Какво гласи иначе благородната му формулировка – „народните представители не носят наказателна отговорност за изказаните от тях мнения и за гласуванията си в Народното събрание”. Ни повече, ни по-малко, това означава, че зад свободите, които този член осигурява на народния представител, се скрива невъзможността да се търси отговорност за последиците от политиките, които гласува, за последиците от законите, които приема! По този повод, в един наш разговор Иван Ценов лаконично отбеляза: „Много удобно. Третират ги като малоумни, защото само от доказано лудите не се се търси отговорност.”

Но животът неумолимо доказва, че гласуваните закони понякога са открито антинародни по своето предназначение; явно противодържавни по своя замисъл; и архипрестъпни по своята същност. Нима ще отрече някой, че политиките, приети и гласувани от народното представителство в последните 25 години, подлежат на оценка по отношение на тяхната полезност и вредност? Нима унищожаването на 2300 завода и фабрики на българската промишленост не е престъпление? Нима разгромът на селското стопанство и разхищението на милиардни фондове не е престъпление? Нима закриването на четири реактора на АЕЦ „Козлодуй” не е престъпление? Нима т. нар. приватизация, продажбата на БГА „Балкан”, Външнотърговска банка, разгромът на СО МАТ и „Балканкар”, на здравната система, на културните институции, на войската, за която споменах, на специалните служби и всички осъществени мероприятия срещу националната сигурност не са престъпления? Нима превръщането на България от просперираща държава в „държава трътка” не е престъпление? Нима лишаването на прокуратурата от задължението да следи за съблюдаването на националния интерес и да предотвратява корупционните практики при сделките от приватизацията не е престъпление?

Престъпление са, разбира се. Но изброените престъпления и хилядите други, произтичащи от тях, са станали възможни след гласувания на политики от депутати в народното събрание, охранявани от чл. 69 на конституцията, а този член освобождава от отговорност всички, които пишат законите, които ги приемат и въз основа на тях провеждат тези политики. Независимо дали от глупост, дали от алчност, дали от внушение отвън. Това е нетърпимо.

Но ето това се канят да постигнат организаторите на спектакъла в изборната нощ с унижението, побоя и терзанията на Волен Сидеров, другарите му и неговото семейство. Подписката във фейсбук за отнемане детето на Деница и Волен, над която хихикаха мерзките умници, е не само чудовищна. Тя показва, че нещата няма да спрат дотук, защото някой има задачата в суматохата да прокара пътя и на т. нар. ювенално законодателство. За по-демократично обаче, трябва на първо време да бъде осигурена абсолютната власт на хилядогодишния райх в български условия, на правилната партия и на нейния водач. Трябва България да се превърне в първата латиноамериканизирана територия на Европа, с режим, подобен на режимите там през 50-те години на миналия век. И българските Сомоса и Батиста са вече избрани.

Остава ни да изпитаме всички екстри на онзи латифундистки рай, от който сме само на крачка.

Въпросът е всички честни хора в България да намерят сили, да потърсят съюзници и вяра в собствената си мисия, за да могат да се противопоставят. Докато се роди и по нашите земи онзи митичен звезден кон на свободата, и с думите на Фидел и Левски някой нов септемврийски конник, надвесен над бездната, под пламналото родно небе, не заяви: „Съдете ме! Мен историята ще ме оправдае!

Аз съм Левски, ей ме, на!”.

Източник: Нова Зора, бр. 41, http://bulgarski.pogled.info/news/68939/O-bratya-nad-bezdni-nadveseni