четвъртък, 23 февруари 2017 г.

Ако искат да оцелеят, българите трябва да се простят с овчедушието си

Ако искат да оцелеят, българите трябва да се простят с овчедушието си

04.08.2016, 06:19 Юлия Владимирова

Интервю на Юлия Владимирова с писателя Владимир Зарев.

Господин Зарев, в романа Ви „Разруха” пишете за изгубените надежди и илюзии на прехода в България, за обществото на всестранното опростачване и моралната уродливост, което изпълва българското битие. Днес са очевидни усещането за социална безизходица, апатията, но и разделението сред хората. Как ще оцелеем при продължаващата разруха в българското общество?

В романа „Разруха” се опитах да опиша началото и развитието на печалния и несвършващ български преход с всички последствия, които ни превърнаха в едно несправедливо, недостойно и уродливо общество. Най-важните особености на нашия преход бяха осъщественото желание на бившата партийна номенклатура и тайните служби да превърнат политическата си власт в икономическа власт, а също въвеждането на анархията като привидна форма на демокрация. Аз настоявам, че в последните 25 години ние живеем в една умишлено създадена и добре обгрижвана от политическата класа и олигархията анархия. Собственост за над 120 милиарда долара бе разграбена, разрушена или направо подарена на политически послушковци и всякакви тарикати, а хилядите мутри, „борчета” и техните групировки успешно създадоха и развиха анархията, в която всичко бе възможно. Бързо бяха парализирани и корумпирани съдът и полицията – имунната система на всяка държавност. За жалост в този потресаващ процес на непрестанно и ненаказуемо грабителство участваха всички партии и най-вече излъчената от тях политическа класа. Постепенно политиката се превърна в най-сигурния и доходоносен бизнес. Не влагаш нищо – средства, умения, труд, безсъснни нощи, не рискуваш нищо, но постоянно преразпределяш. В своя блестящ роман „Буденброкови” Томас Ман пише, че първото поколение капиталисти обикновено трупа пари, второто се занимава с политика, третото излъчва високи интелектуалци, а четвъртото по правило деградира. У нас се създаде една ужасяваща симбиоза между първото и четвъртото поколение, родните капиталисти и предприемачи трупаха огромни, лесни, окрадени пари и мигновено деградираха – или изнасяха милиарди в чужди банки, в офшорки, и така обезкървиха страната, или ги загробваха в чудовищни, смешни за нашите мащаби дворци в покрайнините на София и курортите ни, в доведен до неприличие разгул и всякакви чутовни бляскавости. Тези родни капиталисти не управляваха награбеното, не предлагаха поминък и работни места, те просто източваха предприятията, разрушаваха ги и след себе си оставаха безработица, глад и руини. Това прогони два милиона българи, най-вече младите и образованите наши сънародници и изправи страната ни, чезнещият български народ пред нечувана демографска катастрофа.

За жалост Вие сте права, разрухата не само, че не намялава, но и се разраства, краде се все по-настървено и все така ненаказуемо, главно европейски пари, богатите стават по-богати, а бедните все по-бедни. Българският народ е непростимо и насилствено разделен. Непрекъснато ни убеждават каква е ползата от европейските пари, но това също се оказва поредната химера. Просто парите, които внася България в европейската общност се събират от целия народ, а европейските пари, които влизат в България реално се преразпределят между 150 – 200 подбрани фамилии. Питате ме как можем да

излезем от социалната безизходица, от апатията на народа ни, от тоталното опростачване, които ни сполетяват в последните деситилетия. Според мен единственият изход е в гражданското общество, в единението на хората, в обединението на оная очистителна и помитаща енергия родена от протеста и несъгласието. Само всенардното несъгласие може да сложи край на политическото бездарие и безхаберие, да сложи край на повтарящата се несправедливост, на беззаконието и възцарилата се ненаказуемост.

Събитията през 2013 година вдъхнаха у мен вярата, че гражданското общество е не само необходимо, но е и възможно. За жалост то не се състоя по три основни причини. Протестиращите не успяха да се обединят и да излъчат елит, да излъчат ония 100-150 достойни, доказано морални и просветени хора, които да заменят корумпираната политическа класа. Второ, те не успяха да намерят обща кауза, някаква национална идея, която да обедини всички със своята справедливост. Например да предложат и устоят идеята да бъдат осветлени всички значими, крупни сделки, с които политическата класа разпродаде на безценица огромното национално богатство, а ще прибавя и националните ни интереси. Най-сетне гражданското общество не успя, защото олигархията и политическата класа платиха и отново разделиха хората на сини и червени, на наши и ваши, на протестиращи и контра протестиращи. Върна се разделението, омразата, а в атмосфера на народно противопоставяне и омраза политическата класа се чувства най-спокойна и сигурна. Всички българи, онеправданата част от българския народ е длъжна да се прости със своето овчедушие, с апатията и жалкото си примирение ако иска да оцелее и да се освободи от ярема, от задушаващата хватка на олигархията, на провалилите се партии и политическата класа. За тези драматични процеси в националната ни история написах романа си „Орлов мост” .

В Европа се случват все повече нападения и атентати, в хората все по-трайно се настанява страхът. Наблюдаваме ли залеза на Европа, на европейската общност и мира, такива, каквито след войните вярвахме, че ще ги запазим и защо настъпи той?

Въпросът ви е много интересен и той съдържа няколко аспекта, които са свързани, но изискват отделен отговор. Нека започнем със съвременния свят, който е потискащо цялостен и глобален. Зашеметяващото развитие на технологиите и комуникациите превърнаха света в една общност – това, което се случва някъде, например в Африка, засяга вече всички останали континенти и народи. Глобалният свят се прогнозира и управлява от интересите на няколко най-богати финансови и икономически империи, които се нуждаят от нестабилност, от анархия, войни и човешко нещастие, за да осъществяват своите печалби и безнравствен просперитет. В последните години например САЩ, за жалост и Европа, се намесват грубо в съдбата на няколко арабски страни – Ирак, Либия, Египет, сега Сирия, под привидно хуманния предлог, че тези страни се управляват от диктатори и че трябва да се възстанови демокрацията. Всъщност там не само, че не бяха премахнати несправедливостта и насилието, но тези страни бяха тотално разрушени, цветущите градове бяха превърнати в руини и това икономическо и нравствено опустошение неминуемо доведе до две допълващи се последствия – развитието и процъфтяването на радикалния ислям и страховитата, помитаща емигрантска вълна, която е надвиснала над Европа. (Ще спомена само, че не по-малко религиозно фанатичен и тоталитарен режим е този в Саудитска Арабия – там на площадите се режат човешки глави, но странно, това не предизвиква реакцията и възмущението на всеповеляващата американска демокрация). Най-отвратителното и непочтеното е, че последствията на предизивканите от САЩ глобални безредици, бедност и разрушения се стоварват с цялата си ужасяваща сила именно върху Европа. Те заплашват не само икономиката и финансите на стария континент, но и вековните християнски и европейски ценности, просто мигрантите идват, за да живеят сигурно и богато, но не желаят да се интегрират, да станат европейци. Опасността от ислямизацията на Европа е чудовищна, защото както и да ни убеждават, ислямът се оказва пределно агресивна, нетърпима към друговерците и другомислещите религия, религия, която се стреми да върне човека в невежеството и в средновековието.

Вторият, не по-малко драматичен аспект е, че привидно обединена Европа е всъщност отслабена и дълбоко разединена. Противоречията между богатите и бедните страни, между старите и новоприетите членки на Европейския съюз, стават все по-тревожно неразрешими и видими. Европейският съюз сякаш се намира в някакъв несвършващ и подтискащ политически унес, в тежък полусън, в особена парализа, които пречат да се решат основните проблеми, надвиснали над континента – вътрешната атрофия, всъщност разцеплението и най-важното – мъчителното отлагане да се справи с „Ислямска държава” , с надигащия се брутален и безмилостен ислямизъм. Той набира все повече привърженици, самочувствие и наглост и превърна цяла Европа във военна територия, пренесе войната нявсякъде вътре в континента. Убеден съм, че при едно твърдо решение САЩ и НАТО са в състояние за часове да заличат „Ислямска държава” , да респектират и озаптят надигащия се радикален ислямизъм, да спрат войната в Сирия и така надвисналата над континента емигранстка вълна. Това не се случва по непонятни причини – очевидно нечии болезнено, истерично егоистични интереси стоят над благоденствието и сигурността на милионите европейци, над спокойствието и бъдещето на всички нас. Върна се страхът, върна се несигурността, коварното ни усещане за безпомощност и това доказва впечатляващата победа на налитащия и настръхнал ислям. Огромна роля за разединението и приспаната воля на Европа оказва зависимостта, безличието, послушанието на най-важните европейски политици от САЩ и нерешителността на упоените от отъпяващата бюрокрация чиновници на Европейския съюз, които дълбокомислено и фатално си играят със съдбата на всички нас.

Третият аспект, на който бих желал да обърна внимание засяга отношението ни към осакатения живот, към трагедията на емигрантите. Преди време аз писах, че това са пределно изстрадали човешки същества, които поемат съдбовен риск, за да се спасят от ужасите на войната, за да избегнат смъртта на децата си. Да, ние трябва да бъдем чувствителни към тяхната съдба, да ги приемем и да им помогнем според силите си, защото това е морално. В едно от последните си интервюта обаче написах още, че една пенсионирана българска учителка или лекарка, която цял живот е плащала данъци и всякакви осигуровки получава пенсия от 300 лева, а един мигрант, който няма нищо общо с народа и страната ни, струва на държавата по 1200 лева месечно. Задавам наболелия и ясен въпрос, отправен най-вече към скодоумните европейски чиновници – нима това е правилно, нима то е морално по отношение на нашите майки и бащи и е справедливо към всички нас?

В трилогията „Битието” , „Изходът” и „Законът” разказвате историята на Вълчевия род, която започва от края на XIX век, минава през времето на социализма и стига до времето на прехода, величието на надеждите за свобода и властта на парите. Как бихте продължили историята им днес?

Трилогията „Битието” , „Изходът” , „Законът” наистина разказва историята на Вълчевия род, а надявам се и на България, от 1890 година до наши дни, като трите поколения герои преминават през следосвобожденската епоха, през социализма и най-сетне през съдбовните демократични промени. Основният проблем в това наистина епично произведение, събитията са разположени на 2700 страници, е за властта – властта като генетичен, родов феномен, властта като неразрешим социален феномен, най-сетне властта на парите, които привидно ни дават успех, необгледна свобода и ненаказуемост, но всъщност ни отнемат пълнотата на щастието и унижават човешката духовност. Трилогията в нейния наистина впечатляващ обем и в луксозно издание, в твърди корици беше преведена на немски и публикувана от престижното издателство „Ханзер” . Друго, не по-малко значимо немско издателство „Де Те Фау” закупи правата от „Ханзер” и я преиздаде в меки корици, което означава в голям тираж. Доколкото зная подобно нещо не се е случвало с български книги. По трилогията у нас беше заснет според мен най-добрият български сериал „Дървото на живота” , който за жалост не беше завършен поради фалита на ТV 7.

Сега конкретно на въпроса Ви – в момента не бих могъл да продължа трилогията по никакъв смислен начин по простата причина, че е необходимо да измине много време, да се натрупа огромен житейски материал, за да се превърне той в подтик и художествена основа за нов роман. Ще спомена само, че всичко, което ни сполетява в последните години едва ли ще направи моите герои по-уверени, по-окрилени и щастливи хора.

Как виждате днешното разделение между русофили и русофоби, традиционно за българското общество още от XIX век?

Една от най-големите беди в съвременната ни национална история е непрекъснатото идеологическо поделяне и разделение на народа ни. Значим пример е отношението на българина към Русия – преувеличено положително и изпълнено с признание или прекалено отрицателно, често пренебрежително. Всъщност имперската политика на Русия/СССР към България винаги е била надменна и двойствена – Русия ни освобождава от турско робство, но ни изоставя в Сръбскобългарската война и недвусмислено пречи на съединението ни. По време на социализма България не загуби нито метър от териотрията си, но построи огромна неконкуретна, а често и ненужна промишленост. Самите хора се люшкат между обожествяването на Русия, безсмислените скандирания „вечна дружба” и насаждането на още по-безсмислената ненавист към огромната страна и изстрадалия й народ. За разлика от другите бивши социалистически страни като Полша, Чехословакия и Унгария поради бездарието и глупостта на българските политици ние невъзвратимо загубихме огромните руски пазари. Отношението към Русия трябва да бъде пределно рационално и съобразено с националните ни интереси. Длъжни сме да признаем доброто, което тази велика страна е направила за нашия народ, но да помним и бедите, които тя ни е причинила в по-далечното и в по-близкото минало. Мисля, че формулата за национално поведение трябва да бъде разумна и неизменна – винаги в Европа, но никога против Русия!

Хайдегер казва, че езикът е дом на битието, кои са домовете на българското битие?

Не знаех, че това е изречено от Хайдегер, но Вашият въпрос за езика е невероятно, съдбовно важен. Преди година излезе научно съобщение, което ние веднага препечатахме в списание „Съвременник” и то твърди, че езикът и генетичният код са изградени по едни и същи закони. Това осветлява и осмисля записаното в най-древните аналии, в Библията „В началото бе Словото”. То означава всъщност, че Бог изначално е дал генетичните закони, по които е възникнал животът на Земята, а след това животът се е развил, достигнал е до разума, който е създал езика. Преди да сътвори Словото, Бог е бил безграничност и съществуване – след като е създал Словото, Той е придобил свойствата изначалие, причинност и следствие, пораждане и смисъл, т. е., простото физическо присъствие на реалността е добило духовност, превърнало се е от съществуване в Битие! Eзикът е най-творящият инструмент и на божественото, и на човешката духовност. Чрез емоционалната и смислова наситеност на Словото ние не само възприемаме действителността по-дълбинно, но я и променяме, защото я досътворяваме и доизмисляме. За всеки нормален човек светът е относително „отворен” ; макар и вече „разказан” от миналия му опит, той остава завинаги незавършен. Така благодарение на езика човешкият живот става безкраен. Колкото и да звучи измислено, именно благодарение на езика ние живеем като безсмъртни същества, знаем със сигурност, че в някакъв момент ще умрем, но собствената ни задължителна смърт ни се струва абстрактна, невъзможна, абсурдна, забравена в езика и някак отсрочена завинаги. И още: без езика, без постоянно протичащия вътрешен монолог у нас въображението и познанието са невъзможни.

По-сетне… именно с помощта на езика Бог ни позволява да се съизмерим с Него, да сътворяваме свой свят. Така според духовната си и интелектуална опитност всеки от нас се превръща в Творец, в Демиург. В някакъв смисъл ние допълваме действителността със собствените си представи, размисли и преживявания, породени от нея и сякаш подпомагаме Бог като разширяваме съществуващото, като го натоварваме със смисли, като определяме за съдбовни не самите факти и събития, а техните значения. Ето защо фиксираният, повтарящият се обективен свят, като премине през въображението и езика, става реално безграничен и се превръща в нещо различно от действителността, в нещо само негово, на отделния човек, и уникално. Това ми дава куража да изрека: Светът е една безкрайна история, която всеки от нас разказва. Залисани в ежедневието си, ние не си даваме сметка за огромното, за направо смайващото значение на езика в живота на всеки от нас. Не си даваме сметка например, че това, което не е назовано, не е облечено в Слово, то сякаш е лишено от енергията на познанието и реално не съществува. То е скрита, неуловима, все още латентна форма на съществуване, полусън на веществения свят, бездиханната дрямка на Вселената. За да се пробуди този унесен в себе си свят, той трябва да бъде назован, а то означава универсалният природен живот да се превърне в наш, в единствен, в личен живот. Така думите разбуждат Битието и го превръщат в смисъл, а по-сетне в памет и в История.

Светът, който познаваме, в който сме потопени с всичките си сетива, с разума и чувствата си, който харесваме или отричаме, в който се борим, за да постигнем себе си, е всъщност езикът, Словото, което сме в състояние да осмислим и понесем. Всяко сетивно усещане (болка, удоволствие, погнуса, наслада) в мига на случването е „разказано” в съзнанието ни с думи, ние не просто мислим и помним с помощта на езика, но и чувстваме чрез него, правим съдбовните си избори и стратегии, изграждаме собствената си неповторимост. Човешкото съзнание е така устроено, че ни прави чувствителни към неизвестността, тя ни изпълва с тревога и болезнено очакване, ние се страхуваме от неизвестността. Неизвестното винаги е агресивно, то ни връхлита, помита миналия ни човешки опит и ни изпълва с дълбоко безпокойство, с неувереност пред бъдещето. Детето инстинктивно се бои от тъмното, защото не може да прозре в дълбината му, възрастният човек се страхува от смъртта, понеже не знае какво има след нея. Един от начините да преодолеем неизвестността е чрез общуването. Споделянето сякаш „отваря”, разкрива пред нас света и го прави по-познаваем и предвидим. Има още една властна причина, която магнетично ни тласка към общуване – човешката другост, различието на останалите човешки същества. Ако се замислим, различието е форма на свобода, затова аз обичам да казвам, че лудият е безотговорно, опасно свободен, а мъртвият е абсолютно свободен. Именно чуждата необикновенност, душевната и духовна неповторимост на околните, тяхното усещане за различие и свобода ни привлича. Споделената и преживяна другост е част от собственото ни желание да постигнем различието, следователно се превръща в част и от нашата лична свобода. Споделянето е един от най-великите инстинкти, което ни превръща в разумни и творящи същества. Словото ни дава възможността да общуваме помежду си, то е съучастие и споделяне, но дори когато мълчим и сме останали сами със себе си, в нас продължава да протича един безкраен и прекрасен монолог, т.е. когато мълчим ние разговаряме със себе си. Децата също играят с помощта на езика, невъзможно е да се измисли игра извън езика, най-големите постижения на разума – различието и човешката свобода – се осъществяват чрез и в Словото. Родината, например, не е в някакъв сантиментален спомен или в разчоплен, разкрасен от вътрешната ни тъга пейзаж, тя е в езика. Истинската родина, тази която предизвиква нетърпимата носталгия, когато сме я напуснали, е в загубената близост между хората, следователно тя е в общуването и споделянето. Словото не е просто форма на общуване, то дори не е единствената възможна форма на мислене, то е нещо далеч по-значимо и обемащо, то е начин на съществуване. Езикът на големите писатели е прекрасно преживяване, но той е форма и на допълнителна „будност” . Когато ги чете, човек съпреживява десетки и стотици животи. Обратно, тоталното опростачване, което в последните години ни облива отвсякъде и оскверни езика прави живота беден. Медиите например говорят с не повече от четиристотин думи, младите хора общуват с по триста думи, следователно каквото и да им се случва, колкото и привидно интересно да изглежда ежедневието им, техният живот ще си остане дребен и незначителен. С безхаберието си ние жигосахме няколко поколения българи и ги обрекохме на духовно отъпение и на първосигналност. Ще завърша своя апотеоз за Словото с навярно най-величественото негово качество – само по себе си то е най-истинската и трайна памет. В сказанията, преданията, приказките, а най-вече в записаното слово, т.е. в художествената литература се съдържа личната човешка, националната и нека не прозвучи прекалено – планетарната памет. В своята същност записаното Слово е емоционалната и затова най-дълбинната памет на човечеството, то проследява мъчителния и труден път в развитието на цивилизацията.

Ще си позволя още две думи за езика като „дом на българското битие” – той организира, обединява и опазва нацията. Езикът, Словото, по-сетне литературата и културата са стратегическа основа на националната ни сигурност. Това трябва да проумеят бездарните и безхаберни български политици, те нямат отношение към културата и просветата, защото в тях няма пари, от тях не може да се краде и да се преразпределя влияние, но доказано е от историческото ни битие, че просветата и духовността са най-важната част от народното оцеляване, от националната ни сигурност.

Случващото се в Европа и света присъства ли в европейската и българската литература? Как литературата говори за днешния свят?

По своята духовна същност писателят е абсолютно независим и трябва да бъде в опозиция на всяка възможна, дори и на най-демократичната и продуктивна власт. Случващото се в Европа и в света, често неосъзнато, но неминуемо, присъства в творчеството на всеки истински творец и оставя следи в нациналната литература, а оттам в националната ни памет. А какво писателят ще разкаже за днешния свят зависи от мощта на неговия талант, от личната му свобода и от човешкия му морал.

Господин Зарев, известно е че по Вашия роман „Разруха” се снима игрален филм.

Един от най-ярките и емблематични кинорежисьори Петър Попзлатев вече засне филма и в момента го монтира. Надявам се, че през есента филмът ще бъде завършен, дълбоко се надявам още, че това ще бъде един от най-добрите български, а може би и съвременни европейски филми.



Източник: a-specto, http://pogled.info/bulgarski/ako-iskat-da-otseleyat-balgarite-tryabva-da-se-prostyat-s-ovchedushieto-si.75966

Търсене в този блог